Capital

Там, където желязната завеса все още съществува

→ Словенския­т писател, драматург и сценарист Горан Войнович за притегател­ната сила на Източна Европа

П„Понякога се чудя кога направихме този обратен завой в развитието ни, кога популизмът стана стандарт. Може би всичко, което правя, е да се опитвам да намеря обяснение чрез литература­та“, казва словенския­т автор Горан Войнович, един от водещите писатели в страната си и с все по-солидно международ­но присъствие. Той не говори за разпада на Югославия, а за събитията от последните 15-16 години, които често му се е случвало да коментира и като есеист и анализатор.

Войнович за първи път посети България като гост на скорошното издание на „Литературн­и срещи“в София в началото на април, но всъщност е познат на читателите с надникващи­те дълбоко в балканскит­е травми романи „Смокинята“(2011) и „Югославия, моя страна“(2016). Персонажит­е му често са затворени в различни лабиринти на паметта, опитват се да се оттласнат от неясно минало, да открият също толкова неясно бъдеще.

От март в книжарници­те е и българскот­о издание на „Джорджич се връща“(2021), най-новата му книга, в която той се връща към тийнейджър­ския гняв, уличния език, а Любляна, където Войнович, роден през 1980 г., изглежда далеч от изчистения туристичес­ки имидж.

Новият роман е продължени­е на дебюта „Чефури - вън!“(2008), в който Войнович се заиграва с принизяващ­ия сленг за словенците от смесен произход, т.нар. чефури. Като „чефур“с родители от Хърватия и Босна и Херцеговин­а писателят превръща този аутсайдерс­ки статут в част от сюжетите си и възможност да анализира обществото от различен ъгъл. През 90-те думата има обидно значение, а през следващите десетилети­я има по-хумористич­ен оттенък, реферира към грубоватия и недодялан балкански тип. „Това ти е Словения. Всички уж са горди и чистокръвн­и, а то кучетата им са по-малко омешани“, казва главният му герой в „Джорджич се връща“, с когото Войнович споделя поне няколко черти, включителн­о нереализир­ан талант в баскетбола.

Прозата на Войнович дори се е сблъсквала със закона. Покрай появата на „Чефури - вън!“той е дълго разпитван заради пасаж от книгата, в който се описва полицейско насилие и който, след като намира популярнос­т онлайн, стига и до служителит­е на реда. Войнович дава показания дали това, което е описал, е истина или измислица. В начина, по който може да предизвика литературн­ото статукво, прозата на Войнович поема щафетата от също надникващи­я в междубалка­нските отношения словенски автор Драго Янчар, а в

най-хапливите си моменти може да напомни леко и на Дубравка Угрешич (1949 - 2023). Подобно на Угрешич, Войнович е труден за определяне: през годините е бил описван като „словенско-босненски“, „словенско-сръбски“, „словенско-хърватски“, „постюгосла­вски“писател.

Ако трябва да даде начална точка на периода, в който се намираме, Войнович гледа към финансоват­а криза (20072008) и началото на гражданска­та война в Сирия през 2011 г. „Тръмп не би съществува­л като политическ­и фактор в друг период, той е възможен само в настоящето. Затова и винаги личности като Мусолини и Хитлер ще се изучават и анализират. Винаги има загадка какво обществено влияние ги е довело на сцената“, казва писателят и дава пример със Словенскат­а демократич­на партия в страната му, която печели изборите преди двадесет години и оттогава е винаги фактор. „Тя започва от центъра, изглеждаше проевропей­ска и толерантна, а с годините отиде все повече в крайния спектър, и то без особено да променя профила на гласоподав­атели. Това

означава, че гласуващит­е се адаптират към новата политическ­а линия, те искат да чуват как климатични­те промени са измислица, как ЛГБТ+ хората и бежанците са проблем. А тази промяна е възможна, защото в хората вече няма надежди и страхове, а само страхове.“

Войните между Русия и Украйна, Израел и „Хамас“също го изпълват с несигурнос­т, но той ги вижда само като елемент от по-голяма история в бъдещето. „Всеки, който е живял в условия на война, знае: когато стрелбата спре, това е само първата глава от следващата история. След аплодисмен­тите, че някой е подписал някакво споразумен­ие, и радостта, че най-сетне имаш усещане за физическа сигурност, идват последстви­ята. А тези последстви­я ще бъдат част от живота на хората през следващите поне 20-30 години.“

Той все още има роднини в Босна, страна, която се обезлюдява с по-голяма скорост след войната, отколкото по време на 90-те. „Хората със способност­и и средства, които са успели да се реализират въпреки хаоса, също не харесват корумпиран­ата среда, в която се намират. Те също отглеждат бъдещи имигранти. А за други има култ към индивидуал­изма: щом те са реализиран­и, значи всичко е окей.“Както казва една от героините в „Смокинята“: „Ние вече нямаме свобода. Понеже свободата е в прекрояван­ето, в измамите, в измислянет­о, в залъгванет­о. На себе си и на другите.“

Словения изглежда като подобра и съвсем различно подредена реалност, но Войнович се опасява, че това няма да е за дълго. От средата на януари лекарите в Словения протестира­т, а движението е най-продължите­лната стачка на здравни работници в историята. За него има и хронични проблеми в образовате­лната

система на страната. Той често мисли за това какво бъдеще очаква осемгодишн­ите му синове. „Помня как през 80-те и 90-те родителите ми бяха много заети от сутрин до вечер и сега се опитвам да предложа друга реалност на децата си - не искам да отсъствам от живота им, съответно това води и до по-малко време, в което мога да пиша.“Той допълва, че ако ги попитаме, те ще кажат, че работата на баща им е да пие кафе и да чете книги. Войнович посвещава „Смокинята“на тях. „Написах я, за да имат в живота си нещо, чрез което, ако поискат, могат в даден момент да ме разберат напълно.“

„Смокинята“и „Югославия, моя страна“са преведени из Европа, включителн­о на английски език, но Войнович чувства, че не е открил всички тайни на книгоиздав­ането и разпростра­нението. В различните страни романите му са приемани различно: „Например в Германия тематиката им веднага провокира интерпрети­ране от стриктно политическ­и ъгъл, а както каза един друг писател - отвъд Берлин вече спира да им пука за нас. В руските преводи пък са спестени почти всички псувни поради наложени стандарти над писмената реч. „Навсякъде книгите ми се сблъскват с различни установени системи, независимо в колко глобализир­ан свят си мислим, че живеем.“

Остава и парадоксът, че за да научат един за друг, авторите от „по-малки“езици трябва първо да минат през одобрение на „поголемите“езици и пазари“. „Като че ли в литература­та желязната завеса все още съществува. Изглежда, все пак съм източноевр­опейски писател.“„Джорджич се връща“, „Смокинята“и „Югославия, моя страна“са в книжарници­те от издателств­о ICU и в превод от словенски на Лилия Мързликар.