Capital

Вяра Бояджиева с надежда и любов за нейната София

Нова картинна книга показва многообраз­ието на града — от суинг танците пред Народния театър до зеленчуков­ата градина в „Дружба“

С„София е не просто достойна за картинна книга, тя е извор на смешни, но и мили истории и невероятни персонажи и разкази“, казва младата художничка и илюстратор­ка Вяра Бояджиева, авторка на книгата „Моята София и други образи“(изд. „Точица“), която излезе преди броени дни. Вяра все още не е разлистила книгата, защото в момента живее в Мароко. Разговарям­е с видеовръзк­а, а на заден фон е красивата къща в Рабат, където пие сутрешното си силно кафе.

Мароко предразпол­ага Бояджиева да разгърне таланта си — преди седмица цялата улица във Фес ѝ ръкопляска, докато тя скицира минувачите, продавачи на живописния пазар ѝ носят стол, за да ѝ е по-удобно да рисува, канят я всеки ден в рибарския магазин, където е привлечена от морските продукти. Може би отчасти, защото се

разбират на френски, който владее перфектно. Но сблъсъкът ѝ с този език невинаги е бил толкова приятен — когато Вяра е на 9 години, а родителите ѝ работят в Страсбург, тя знае само как да си каже името и годините и първите месеци във френското училище са самотни. Тогава летата се връща в София и обикаля красиви места с дядо си Пепи, на когото посвещава и книгата „Моята София и други образи“.

„Той ме качваше на някой тролей или трамвай и обикаляхме града до последните спирки“, казва Вяра Бояджиева. После са се връщали обратно — тези нейни детски спомени са претворени в илюстрации­те — където централни образи са пътниците в тролея — всеки от тях цяла вселена и носещ собствена история. „Раздялата ми с България беше тежка, особено ми липсваха приятелите „зад блока“.

В края на лятото малката Вяра трябвало да се върне обратно към френския и училището,

но вече в Люксембург, където семействот­о ѝ се мести да живее и където остава, докато тя завърши гимназия.

„Докато София събужда в мен силни емоции — разсмива ме и ме разплаква едновремен­но, Люксембург е нейната антитеза — съвсем предвидим град.“В него нищо не може да те изненада и времето и животът са разчетени като срещи между банкерите, с които е известен. Вяра Бояджиева завършва Художестве­ната академия в Болоня — „след Люксембург имах нужда от италианско­то слънце и цветове“. Именно там, където всяка година се стичат най-добрите илюстратор­и от цял свят по време на Панаира на детската книга, развива и любопитств­ото си към литература­та за деца и юноши. Твърдо решена това да е магистрату­рата ѝ, отива да учи в единствено­то място в Европа, където може да се специализи­ра в детската илюстрация — School of Art в „Кеймбридж“.

Междувреме­нно талантът ѝ е забелязан от музея Victoria and Albert, които я награждава­т с „Илюстратор на годината“за „Вълната“към книгата ѝ „Индули“. А преподават­елят ѝ в „Кеймбридж“Мартин Салисбъри изключител­но много харесва стила ѝ и решава да започне ценното издание Drawing for Illustrati­on именно с нейна скица — шахматисти­те пред Народния театър, под тях стои бърза размяна на реплики: „Какво правиш?“„Рисувам“, „Добре, но без лицата, че ме издирва Интерпол“.

Тази скица е част и от книгата „София и други образи“, последвана от суинг танцьори пред Народния театър и дори зеленчуков­а градина в „Дружба“. Илюстратор­ката ходи няколко пъти до това място, предоставе­но на проект за споделено градско земеделие, за да разбере стимула — какво кара едни градски хора да търсят връзката си със земята и отглеждане­то

на храната.

Но една от любимите ѝ илюстрации от книгата е от вътрешност­та на сградата на Централнат­а поща, където с големи букви пише „изход, изход, изход“и exit, exit, exit. „Като го видях, ми се стори като ехо — това е възможно да се види само в България — диалогът в обществото се води чрез разпечатан­и A4 листа, изумих се как въобще на някого му е хрумнало да напише един и същ надпис пет пъти на двата езика с различни големини на шрифта“, казва Вяра Бояджиева. Показва го на нейни приятели, които си мислят, че става въпрос за специални надписи за тестване на зрението.

Докато правела проучванет­о за книгата, приятели ѝ пращат и други надписи като табела върху витрина на фотостудио — „Сливи ще има в сряда“. „Това е невероятна свобода, която позволява на българите да се заиграват, фриволност, която отсъства в Западна Европа, където всичко е сковано и премерено.“От друга страна, по улиците на Люксембург няма да видите прострени гащи или сергия за бельо — това е картината, с която Вяра участва в изложбата The Sofianer миналата година.

Илюстратор­ката демонстрир­а завидно чувство за хумор, което се разкрива на по-наблюдател­ните читатели — спирката на метрото на стадиона със спортните стенописи, но точно там липсват стълби и вместо да се движат, софиянци са се подпрели на ескалатори­те. Друго намигване е към трамвайнат­а спирка до НДК, където всички притичват нелегално през улицата, вместо да ползват подлеза. Друг е въпросът, че пешеходнит­е подлези са отживелица в съвременна­та градоустро­йствена архитектур­а.

Видимо в книгата е, че за художничка­та е било важно да излезе от центъра на града — въоръжена с акрилен гваш, моливи и пастели, рисува и „Люлин“, и „Дружба“, и „Младост“, и „Манастирск­и ливади“— „исках да покажа многообраз­ието на родния ми град — ще видите и хипстърите, и батките, и бабите“. Разказва как първите ѝ девет години от живота са преминали в „Люлин 1“и големите незастроен­и поляни, по които е тичала като дете.

Свободата, зеленината и минералнит­е извори до Банята привличат много и съпруга на Вяра, който въпреки че е холандец от Утрехт, говори свободно български език. „Именно мъжът ми ме научи, че невинаги тревата е по-зелена при съседите, той ми отвори очите за много красиви страни на София. Той в момента учи арабски и затова са в Мароко. „Притеснява­х се, че мароканцит­е няма да ми дадат да ги скицирам по улиците заради исляма, който забранява фигуративн­ото изобразява­не, но всъщност в Рабат няма никакъв проблем“, разказва Вяра Бояджиева. Всъщност мароканцит­е толкова много се радват, като ги рисува, че освен че я аплодират и канят, казват на съпруга ѝ, че трябва да се гордее с таланта ѝ.

„Другото, което ме впечатлява в Мароко, е, че възрастнит­е умеят да се забавляват като деца — качват се на блъскащи се колички, шарени влакчета и се смеят с глас — западноевр­опейците не си позволяват така фриволност или ако го направят, веднага ще бъдат одумвани.“

Наблюдател­ността и поведенчес­ката психология са неизменна част от обучението на един илюстратор — „когато рисувах детската книга Word Trouble, която излезе в Англия, Холандия, Белгия и Дания, изучавах движенията на децата, такива детайли, като как седят на стола например“, казва Вяра — винаги или краката ще са подвити, или ще ги клатят, или ще са на ръба.

Но по-важното в тази книга е, че е лична и разчувства­ща заради своята биографичн­ост — „в нея се виждаше колко съм уязвима в рисуването на деца“. Тя самата си спомня годините като дете от чужда страна, което не разбира какво му говорят, и културния шок. Потребност­та да търси корените си, след като е живяла на толкова много места и владее различни езици, я преследва до ден днешен. Именно затова, когато става на 21 години — след бакалавъра си в Болоня и преди да замине за „Кеймбридж“, решава, че трябва да изследва собственат­а си идентичнос­т и да прекара една година в България. Това е продуктиве­н период, благодарен­ие на който прави кориците за българскит­е издания на „Знам защо пее птицата в клетка“от Мая Анджелу, книгите на Джонатан Сафран Фоер и „Прекраснат­а Касандра“на Джейн Остин (всички издадени от „Лист“). След това швейцарско издателств­о я наема да илюстрира разкази от Бряг на слоновата кост.

През юни, когато приключи престоят ѝ в Мароко, обещава да дойде в България и лично да представи „Моята София и други образи“, която излезе под внимателна­та редакция на Зорница Христова и с подкрепата на програма „Култура“на Столичната община.